Ирина не отговори и помогна на майка си в разтребването на масата. Раздразнението на Чакъра се уталожи постепенно. Той излезе на двора, покатери се на една стълба и почна да откачва низите с тютюн от дървените летви, заковани върху лицето на къщата. Ирина поемаше низите, сдипляше ги грижливо и ги отнасяше в бараката до малката зеленчукова градинка. Това се повтаряше всяка вечер, за да не пострада тютюнът от нощната роса. Сушенето на тютюна изобщо беше сложна операция, от която зависеше цветът и благоуханието му. Листята не биваше да се излагат веднага на слънце, защото щяха да изсъхнат много бързо и да станат чупливи, а трябваше да се оставят два или три дни на закрито място, докато увехнат.

Службицата беше нищожна и канцеларска, но даваше възможност за учене на нови неща и размах в техническата работа, без да диша непрекъснато отровния тютюнев прах.

Настъпи мълчание. Тя съзна, че само един миг я отделяше от това, за което беше дошла. Слънцето клонеше към запад и гънките на планината се очертаваха ясно.

— Но какво ще постигнеш с тютюна? — Тя беше почти огорчена от враждебността, с която посрещна съвета й. — Ще станеш майстор… директор на склад… най-много експерт в някоя тютюнева фирма… Ще стигнеш до тях с нехигиенична и убийствена работа, с угодничество и влачене по корем… Ти нямаш никакви връзки с едрите тузове, нали?

Борис съзна, че беше нетактично да се приближи до него сега. Той плати кафето и излезе на улицата.

— Не, не я зная. Нито пък баща ти я иска. — Тя поправи с ръка рулото на косата рътлина си и попита живо: — Защо се представяш чрез баща си?

Тя стисна устните си и направи презрителна гримаса. После го покани да вземе още един грозд и се приготви да си върви.

Двамата бяха тръгнали неусетно по шосето и когато наближиха града, Борис съзна, че трябваше да я остави. Той подаде ръката си и попита дръзко:

Струваше й се, че това студено и правилно лице би харесало на жените, за които четеше в романите. Но на нея не се харесваше особено. В часовете на вечерния здрач, когато почиваше от четене или от работа през деня, тя си бе изработила идеалния тип за красив мъж. Човекът, в който щеше да се влюби, трябваше да бъде висок и сух, но здрав, с дълги крака, с тънки и красиви ръце и с ъглесто лице, по което личат следи от дълбоки страсти. Синът на Редингота не беше такъв, но все пак в него имаше нещо, което я смущаваше. Той не приличаше на никой друг младеж в града.

— Ще ходиш ли на лозето? — попита майката, като прекъсна метенето и се загледа изпитателно в лицето на Ирина. — Баща ти заръча да идеш сутринта.

— Ще те придружа до града — рече той, като хрупаше гроздето с удоволствие.

— О, и как!… — произнесе тя с комична гримаса на ужас. А след това си спомни за упоритата мания на учителя по латински да не поставя никому шесторка.

Сега той стоеше пред нея с не много високия си ръст, със студеното си лице, гологлав, с измачкан евтин костюм и прашни обувки. В ръката си държеше малка подвързана книга, а от джоба на сакото му се подаваха вестници. Той имаше вид на човек, който беше прекарал следобеда на открито, под сянката на някое дърво, и сега се връща в къщи.

„Напред, юнаци, след мен!“ – подвигът на капитан Никола Андреев